Като психолог, работещ от години в сферата на зависимостите, често се срещам със ситуации, в които единият партньор пие, а другият застава пред трудния избор: да не признае неговата пристрастеност пред себе си и да го прикрива пред другите или да му позволи постепенно да стигне до прословутото дъно и по този начин да го мотивира да се лекува. Да избереш второто означава, че вече не вярваш на обещанието „Ще спра да пия заради теб.”

Помни, че не ти си причината той да пие, както и, че не ти ще бъдеш поводът, той да спре да пие.

Близките на пиещия дълго време отричат болестта, като обясняват причините за неговото поведение със стресa, умората или дори със себе си. Едновременно подхранваната надежда за по-добро, трезво утро и радостта от един ден без чашка, ги карат да не предприемат нищо. Всеки следващ провал на пиещия, обаче вкарва близките му в ада. Тогава, като че ли идва време за бунт. Време е да спрем да плащаме задълженията на пиещия партньор, да изнесем неговия багаж пред вратата и най-тежкото – да кажем на всички истината за неговата зависимост. Всички тези действия са много болезнени, изглеждат жестоки и нечовешки спрямо един любим болен човек, но понякога носят резултат. Някои стигат до този момент след дълги години на подкрепа, намиране на оправдания и защита на алкохолика, водени от вярването, че цялостното обгрижване на зависимия някак си ще го накара да спре да пие.

В моя кабинет често се случва да повтарям на отчаяните близки: „Това, което до сега сте правили и не е довело до очаквания резултат, няма смисъл да се повтаря отново и отново. Трябва да се направи равносметка кое във вашето поведение е вършило работа и кое не и да се потърсят нови начини за разумна подкрепа”. Като психолог съм убедена, че собственият опит за справяне е винаги от полза. По-долу искам да представя един истински случай от моята практика – опита на съпругата на един алкохолик. Нейната история би могла да ви подтикне към действия, които може би изглеждат крайни и неприемливи, но на практика могат да се окажат единствените водещи до реален резултат.

Ето и историята. Истинските имена са променени.

„Казвам се Мария и като човек, извървял много дълъг и труден път към моя съпруг, искам да споделя своя опит, за да бъда полезна на други жени на алкохолици.

Още от млади години Петър много обичаше да се черпи, а и в нашата компания всички го правеха. Изключително го харесвах, бе много забавен, интелигентен и мил, така и започна нашата връзка.

Сутринта след купоните, в които бяхме прекалили с алкохола, не се чувствах добре, за разлика от приятеля ми, който, ставайки с махмурлук, все търсеше нови поводи за пиене. Когато заживяхме заедно, това стана ежедневие. Все още не знаех какво е алкохолизъм и изобщо не го свързвах с моя Петър. Обяснявах си, че той, като всеки има своите комплекси, че е раним и алкохолът му помага да се чувства по-добре, а в същото време той е достатъчно силен, за да контролира нещата. Доста бързо забелязах, че алкохолът започна да надделява над него и все по-често Петър пиеше от сутринта, а вечерта, когато другите свършваха купона, той тепърва набираше скорост.

Поводи за пиене много. Освен това, като душа на компанията той се чувстваше добре и значим преди всичко сред пиещите, а и самото пиене беше стил на живот в нашите интелектуални среди.

Започнах да се ядосвам. Не така се договаряхме за нашата връзка. Много го обичах, но започнах да усещам как вътре в мене се поражда съпротива – „Това не ми харесва, не го приемам!”. Тогава още не знаех как бих могла да се боря за него, но усещах, че той има нужда от помощ.

Не можех да си представя живота без Петър, но исках да го имам трезвен. Първите пет години след сключването на брака бяха най-трудните в нашия живот. Не можех да разчитам на никого. Пиенето на моя съпруг беше нашата голяма тайна, истинско табу. Освен това майка му активно изпълняваше своята родителската роля, така както тя я разбираше, но винаги защитавайки го, когато пиеше. Когато аз жестоко се ядосвах, тя го приютяваше, хранеше – нали всяка майка трябва да защити детето си. В такива моменти бях обявявана от свекърва ми за най-големия враг на Петър. Освен при нея, Петър намираше подслон и разбиране и при сестра си, и при някои приятели.

В този период се чувствах безсилна и много самотна – бях сама с този проблем. А Петър пиеше все повече и по-често. Започна да влиза в дълги запои. След тях настъпваше време на разкаяние, на извинения и обещания, че повече няма да пие. Поговорката „Клин клин избива” беше неговата ежедневна мантра, а с проблемите от всякакво естество, които непрекъснато нарастваха, се справяше „благодарение” на алкохола. Първо пиеше за кураж, после пробваше да ги реши, като често ме молеше да му помагам и аз го правех.

Лъжех, за да го защитя. В случаите, когато заради алкохола не отиваше на работа и някой от там го потърсеше, а той – мъртво пиян, не можеше да стане от леглото, аз лъжех, че е болен, че има бронхопневмония и не може да говори. Знам, че хората отсреща са усещали моите лъжи, освен това познавайки, работейки и пиейки със съпруга ми, можеха да се досетят каква е истинската причина за негово отсъствие.

Благодарение и на мен пиянството на Петър оставаше в сферата на предположенията и клюките.

Казвах си, че всички пият, Петър малко повече и така поддържах илюзията, че всичко е наред.

Минахме на следващия етап – Петър все по-често се връщаше от работа тотално пиян и започваха скандали. Стана агресивен, появиха се все повече минуси от неговото пиене: нещо счупил, паднал, не спазил някакви договорки. Не се чувстваше отговорен и съпричастен към семейния живот, но изискваше от всички сто процентово приемане и одобрение. А в мен се надигна гняв, който постепенно нарастваше. Копнеех за трезвения Петър, защото тогава той беше най-прекрасният човек на света.

Този копнеж и гняв са били за мен, като че ли, тази движеща сила, която ме амбицира в крайна сметка да кажа „Не! Стига толкова!”.

Но какво значи „стига”? Да не пусна пияния съпруг в къщи? Толкова е трудно да устоиш и да изпълниш решението си, когато чуваш настойчивото чукане по вратата, заканите или молбите и обещанията. Това могат да го разберат само тези съпруги на алкохолици, които са преживели подобни ситуации. Стоиш като зомбирана от другата страна, плачеш, умираш от страх да не му се случи нещо, задаваш си въпроси: къде ще отиде?, дали няма да го ограбят? и се молиш от срам, никой в блока да не ви чуе.

Успях, не отворих! Нямах вече изход и знаех от баща ми, че всеки трябва да носи последствията от своите действия.

Започнах да отказвам, не плащах за такситата, които го докарваха мъртво пиян. Мъжът ми започна да ме мрази, тогава тръгнах да се консултирам със специалисти и реших да се обърна към себе си, за да намеря сили за моята борба. Довърших започнатата дисертация, ремонтирах апартамента, поднових отдавна забравени контакти с приятелки, а когато Петър се прибра за пореден път пиян и със счупен крак, го пратих при майка му.

Когато се обадиха от работа с въпроса „Защо отсъства?”, ясно заявих, че всички знаят защо – понеже лежи пиян и че всички знаят, че е алкохолик, нали пият заедно. Подобен разговор проведох и с неговите приятели и им казах, че и те са съучастници в поддържане и задълбочаване на болестта му.

Табуто бе разбулено. Голяма част от неговите колеги и приятели ме смятаха за една ужасна съпруга, която е предала мъжа си и иска да провали кариерата и живота му. Продължавах да съм неразбрана и сама в моята борба. В работата, чрез гласуване колегите и ръководството решиха да му дадат последен шанс.

Събрах сили, седнах на среща, погледнах Петър в очите и казах: „Обичам те, но ако ти не се постараеш да промениш живота си, аз се предавам, не искам да живея с пиещия Петър, а само с трезвения!”.

Тогава, като че ли за първи път той ясно почувства моята решителност.

Мисля, че тогава осъзна колко много загуби има от алкохола и още ще има и сега е единствения шанс за промяна. За първи път призна, че има проблем, че алкохолът го е победил и че не може да се справи сам. Заедно тръгнахме да се лекуваме, защото вярвах, че трябва да съм до него, когато иска да променя нещата, когато се учи отново да живее и да се справя с проблемите без алкохол.

Постепенно се научихме да се пазим. Знаех, че борбата с алкохолизма е борба до края на живота, но вече бях готова и не се чувствах самотна.

Петър се научи да говори за проблема си с алкохола, той публично наруши свещената тайна за своята зависимост. Етикетът „трезвеещ алкохолик” в много случаи му помагаше да се справи с отказа да пие в компания или му помагаше да потисне желанието за пиене. Като че ли не искаше да подведе хората, на които се разкри, искаше да покаже, че може да се справи. Прекланям се пред неговите усилия, защото знам, че не е достатъчно да си кажеш „Наистина не трябва да пия!” и нещата да станат като с вълшебна пръчка.

Алкохолът има по-голяма сила от разума. Опитвах се и съумях за кратко да му помогна да задържи импулса за пиене – да му кажа нещо, да направим нещо заедно, но останалата голяма работа трябваше да свърши той. Опитвах се да го подкрепям в придобиване на този нов опит и да не му спестявам последствията от неговите действия. Работата изцяло погълна моя трезвеещ съпруг, издигна се, намери новата си страст – планината и походи през уикендите.

Няколко пъти се е случвало за кратко да се запие. Знам, че това е част от тежкия път на трезвеещия алкохолик. Не драматизирах вече, бях смирена и спокойна, защото не бях сама, заедно проследявахме предвестниците на пиене и се опитвахме да се справим.

След седем години трезвеност Петър се разболя тежко и почина от рак на панкреаса. Мисля, че това е последица от алкохола.

Въпреки всичко си давам сметка, че си заслужаваше да намеря сила в себе си, за да се боря за трезвения живот на моя съпруг. Усещането, че сме победили алкохола и досега ми помага в трудни житейски моменти.”

Тази изповед може да ви подтикне да се замислите какво бихте променили в своето поведение. Не бива да се забравя, че хората са различни, затова и в помощта си трябва да сме гъвкави, изобретателни и да не се отказваме от нашата борба. А тази борба често е жестока – така, както жестока трябва да е любовта ни към алкохолика.

Дорота Първулова

  психолог