Според световни и европейски данни сред злоупотребяващите с медикаменти най-голяма е групата на жените между 35 и 50 години. Нашата практика потвърждава това. В повечето наблюдавани от нас случаи говорим за вторична зависимост – тя е следствие от лечение и/или самолечение на емоционални проблеми, депресивни състояния, неврози, психози или неразрешени проблеми от детството и пубертета.

Този период от живота на жените съвпада с така наречената криза на средната възраст и менопаузата.

Когато говорим за криза на средната възраст имаме предвид времето на големи, революционни промени, които ще ни се случат, независимо от това как се е развивал нашият живот. В психологията понятието криза има конструктивно значение, нищо, че обикновено ние я асоциираме с нещо лошо. След кризата идва периодът на позитивната дезинтеграция. Това означава, че за да настъпи в нас някаква промяна и нещо вътрешно да се напасне, първо и най-важно е сами да узреем за преживяването на промяната, а това все пак е някакво разтърсване. Това е кризата.

Този период заема горе-долу средата на нашия живот. Постигнали сме това, което сме постигнали, подредили сме си нещата около нас, изпълнили сме съответните социални роли на майка, съпруга, професионалист. Идва време за равносметки, появява се необходимост да се реализират скрити потенциали или безпокойство за липса на такива. Голяма част от нас не искат да се конфронтират със своите страхове, с остаряването и подсъзнателно се връщат във времето, когато бяхме по-млади, но знаехме какви сме и къде сме. Приключил е периодът на подреждане на нашия личен и професионален живот. Децата напускат дома, отделят се от нас или вече са го направили – появява се синдромът на празното гнездо.

Както се казва – построихме къща, засадихме дърво, отгледахме децата… И тогава се появява въпросът за следващата цел в живота.

Започва труден период на търсене на себе си, на нови житейски роли, при което човек е склонен да се конфронтира със себе си. Настъпва криза на идентичността. Досегашният ни познат живот като че ли изчезва, от тук нататък бъдещето изглежда неясно и това събужда тревога. Старото, подреденото, даже и лошо, е по-добро от неизвестното ново. Това е повод за стрес, напрежение и страхове.

Споменатият вече синдром на празното гнездо дава усещане за празнота, загуба. В някои случаи жените преживяват порастването на децата много болезнено, особено когато ролята на майката е основна и определяща мисия в нейния живот. И той губи смисъл, когато децата порастват и си тръгват от вкъщи. Пренареждат се много неща в семейството и партньорството, появяват се нови членове в семейството. Често децата, тяхното възпитание и изучаване са единственият свързващ двойката елемент и когато той отсъства, партньорството се разпада – съпрузите нямат нищо общо помежду си, няма за какво да си говорят, нямат вече общи цели.

Голяма част от нашите пациентки са самотни майки. При тях синдромът на празното гнездо се преживява като огромна празнота, едва ли не загуба на детето, а често даже като предателство от негова страна.

Основните причини за депресиите са загуби: загуба на работа, развод (загуба на партньора) и смърт на близки хора. В този период често губим нашите родители. Преживявайки тези загуби ставаме емоционално лабилни.

В социален и професионален план това е периодът на професионално изгаряне, така наречения бърнаут. И даже да сме професионално реализирани, правим равносметки, задаваме си въпроса: Какво за нас, в крайна сметка, има значение?

Към всичко това трябва да се добавят и мисли и притеснения, свързани с предстоящо пенсиониране.

Това е периодът на поява на реални соматични болести.

Казано накратко, трудно ни е да застанем лице в лице с процеса на остаряване, да приемем всичките тези нови неща в нашия живот.

На фона на външните промени, в организма на жената в тази възраст настъпват и големи хормонални промени. Те влияят дебалансиращо на емоционалното и психическото състояние.

Всичко това е криза, но е предпоставка за диалог със себе си, а това често е много болезнено или направо невъзможно.

Как да оцелеем в този по-различен и непоносим свят, как да смъкнем напрежението, тревожността си или как да се научим да функционираме в тази нова за нас среда.

И тук идва лесен отговор…

Фармацевтичните фирми със своята реклама нонстоп ни предлагат как с хранителни добавки, билкови и други препарати можем да си помогнем да поправим самочувствието и настроението си, да намалим тревожността или да се преборим с безсънието. Това ни отдалечава от решението да потърсим адекватна, специализирана помощ. Лесният достъп до лекарства, които по презумпция, а и съгласно закона трябва да са предписани от лекар, води до постепенно преминаване от билкови към химически вещества.

Трябва да добавим и стигматизирането на психиатрията и психично болните. Когато се появяват трудности от подобен характер и усетим невъзможността човек да се справи с тях, първата мисъл, която ни идва наум е „Аз не съм ненормален, че да ходя на психиатър или психолог.” Тогава често започва самолечение – опити да подобрим самочувствието, психическия си комфорт или да потиснем неприятни за нас усещания чрез методи и средства, които считаме за подходящи. А те като правило са най-лесните. Започва употребата на вещества, които копират неприятната симптоматика. Алкохолът и много медикаменти водят до, макар и временно, подобряване на психическия комфорт и без да си слагаме етикета, че сме психиатрични пациенти можем да попаднем в клопката на злоупотребата и зависимостта от тях.

Причина за това може да е и поведението на нашите близки, които често подкрепят самолечението, водени пак от стигмата и чувството за срам. И така зависимостта остава скрита зад четири стени. А би трябвало вместо да отричаме проблема, да мотивираме близкия си към лечение при професионалист.

Злоупотребяващият не осъзнава и/или не признава, че има проблем с употребата на медикаменти. Това не са забранени от закона субстанции, може да се купят във всяка аптека. В България не представлява проблем лекарствата, по закон продавани на рецепта, да се купят без такава. Ако към лесния достъп до всякакви медикаменти добавим всеобща нагласа на населението за самолечение, проблемът става сериозен.

За човека с медикаментозна зависимост хапчетата са най-близък приятел, който винаги е на разположение да му помогне при нужда. Поради това евентуалното желание на близките му хора да започне терапия, различна от медикаментозното самолечение, се възприема от него като интервенция и ограничаване  на личната свобода.

Най-често посягаме към хапчета, когато нещо ни боли, когато изпитваме физически дискомфорт, при соматична болка или когато ни „боли душата”, когато усещаме психически дисбаланс, емоционално лабилност, преживяваме вътрешни конфликти или трудности, когато имаме проблеми с ежедневното функциониране.

Приемайки лекарства против болка, човек се залъгва, че решава проблема, като я потиска моментно. Знаем, че болката е сигнал на организма, че нещо с него не е наред. Болкоуспокояващите потискат само симптомите, а не елиминират причините. Тяхната безразборна употреба не помага, а по-скоро вреди и постепенно унищожава, не само физическото, а и психическото здраве.

Да не забравяме, че някои обезболяващи средства са опиати и злоупотребата с тях крие реален риск от създаване на зависимост.

Злоупотребяващият постепенно развива необходимост да приема все по-големи и по-големи дози, за да изпита желания ефект или да премахне неприятните усещания. Така сам увеличава риска от свръхдоза, интоксикация и даже смърт. Медикаментозната зависимост е свързана най-вече с болкоуспокояващи, седативни и сънотворни средства.

До какво води свръхупотребата на медикаменти?

В резултат на прекалената употреба на подобни химически субстанции психичните и соматични функции на организма се пренастройват. Изкуствено се създава нов и много крехък баланс. В случай на рязко спиране на лекарството често се появява абстинентна симптоматика, която поражда голям психически, а често и физически дискомфорт. Това ни кара да приемаме още повече хапчета, за да копираме тази симптоматика. Комбинирането на медикаменти с алкохол също не е рядкост, а това води до комбинирана зависимост.

Трябва да се обърне специално внимание върху болкоуспокояващите медикаменти, поради огромната им употреба и лесен достъп до тях. Психическата бариера за тяхната употреба е много ниска. Злоупотребата може да е проявление на неконтролирано приемане на медикаменти в случай на реална (хронична или не) болка при соматични заболявания. Но в повечето случаи тя е свързана с неконтролирано, компулсивно приемане на лекарства във връзка с незначителни соматични проблеми или ирационални внушения за наличието на несъществуващи заболявания, т.е. при хипохондрия.

В групата на лекарствата, с които се злоупотребява влизат и успокоителните и сънотворните медикаменти. Те са предназначени да помагат при безпокойство, тревожност и безсъние. Те потискат функциите на централната нервна система. Задължително се предписват от лекар и разумното използване на тези медикаменти в практиката трябва да е кратко. При всички лекарства, които потискат функциите на централната нервна система практически се наблюдават абстинентни симптоми, ако те се употребяват редовно и в достатъчно високи дози, след което употребата рязко спира или е в значително по-ниска доза. Основна част от тези лекарства са бензодиазепините.

В крайна сметка, зависимостта от медикаменти е хронично и рецидивиращо заболяване и като такова изисква лечение при специалист – лекар-психиатър и терапия с психолог, квалифициран по проблемите на зависимостите. Според Международната Класификация на Болестите вредната употреба и зависимостта към психоактивни медикаменти ( опоидни, седативни или сънотворни средства) е психично и поведенческо разстройство.

Дорота Първулова

психолог